Отвъд боклука. Философско изследване върху притежаването на отпадъци (original) (raw)

Отвъд боклука. Философско изследване върху притежаването на отпадъци

Европейското и българското законодателство определят като отпадък всяко вещество или предмет, от който притежателят се освобождава или възнамерява да се освободи, или е длъжен да се освободи. Тази дефиниция свързва легалната дефиниция на отпадъка с една от основополагащите философски категории: свободата. Въпреки тази пряка референция и въпреки нарастващата значимост на отпадъците като проблем, с който трябва да се справят не само общинските власти, но и държавните регулации, въпросът за отпадъците не е бил обект на специфично философско изследване, което да акцентира върху възможните връзки между изхвърленото и притежаването. Освобождаването (изхвърлянето) като акт, стоящ в основата на понятието за отпадък, е действие, което се включва в съдържанието на собствеността и което по правило води до нейното прекратяване. Израз на интимната връзка между отпадъците и притежанието е и тенденцията за взаимното им нарастване: колкото повече неща се притежават, толкова повече неща се изхвърлят. Или казано още по-кратко: колкото повече, толкова повече. Причината за написването на настоящата монография е увереността, че изследването на различните начини за организиране на притежанието – с оглед процеса на изхвърляне на отпадъците, би могло да бъде от полза при изменението на съществуващите или създаването на нови регулации на собствеността. В настоящото изследване се предлага едно специфично съчетаване на право и философия, при което юридическото понятие, което може да не е вярно, но е валидно в света на регулациите, се подлага на философски анализ. В този смисъл философията тук е „върху“ правото, като използваната базисна дефиниция за отпадък е легалната такава, а не тези, дадени от конкретно избран автор, било то юрист, или философ. Вярвам, че по този начин може да се даде максимален принос за развитието на съществуващите регулации, които изхождат от собствените се дефиниции, а тези дефиниции много рядко се подлагат на философски анализ. Това е специфичният подход, който се опитвам да развия и обоснова и в други свои публикации. Вярвам, че той е плодотворен. Изборът на този подход, от една страна, е обусловен от огромния регулационен потенциал на собствеността като централен институт на съвременното право. Собствеността – било то части, или собственост, често се посочва като „решение от крайна инстанция“ за справянето с един или друг проблем. Въпросът е дали тя може да предложи решение и на проблема с отпадъците. От друга страна, този избор до голяма степен е подсказан и от легалната дефиниция за отпадък, която включва в себе си един единствен актант и това е „притежателят“. След като притежателят е този, който създава отпадъците, като се освобождава от своите предмети, то той може да държи и решението за доброто управление на тези отпадъци. Именно това предположение стои в основата на настоящата монография.