Văzrozhdenskite znacheniya na natsionalnoto ime [Meanings of the Bulgarian national denomination during the Revival period] (original) (raw)

2003, Възрожденските значения на националното име [Văzroždenskite značenija na natsionalnoto ime]

Монографията изследва формирането на българската национална идентичност в епохата на Възраждането. Основните задачи на анализа са три: 1) да рационализира причините, които превръщат въпроса „какво означава да се наричам българин” в идеологически приоритет; 2) да изследва механизма, чрез който се формулира отговорът на този въпрос; 3) да реконструира процеса, който превръща този отговор в нормативна дефиниция. Теоретичната рамка е зададена в увода. Изследването е поставено в конструктивистката традиция на Бенедикт Андерсън и Ерик Хобсбом, които разглеждат нацията не като генетична памет или древно историческо наследство, а като продукт на модерността. Съответно и анализът започва от онези елементи от предмодерното статукво, които подлежат на трансформация, за да се образува социален колектив от принципно нов порядък. Тук вниманието е насочено към следните три специфики на българския казус: 1) влиянието на милетската система и култивирания от нея приоритет на религията пред всички други маркери на идентичността; 2) ниския статут на българския език поради липсата на литературна употреба и образовани елити; 3) легитимността на алтернативни правни норми, която блокира възможността да се конструира общност на равните през закона. Втората част от монографията е посветена на образователната система и периодичния печат – двете институции на модерността, които произвеждат дефинициите на формиращата се национална идентичност. Спецификата на възрожденската образователна система се състои в това, че никой не упражнява пряк контрол върху нея – нито църквата, нито държавата, на чиято територия функционира, нито друг политически център извън Османската империя. Така трансферът на модерно знание и адаптацията му за целите на националния проект се оказват зависими преди всичко от инициативата и волята на българския елит. Но от друга страна, именно поради липсата на централизиран контрол, образователната система придобива хоризонтална (мрежова), а не вертикална (йерархична) структура и това значително намалява способността й да произвежда „единна понятийна валута”, т. е. да стандартизира националната идентичност. За разлика от училищата, периодичната преса се намира под прекия контрол на държавата в лицето на цензорската комисия, която следи за спазването на закона за печата. Позитивният ефект от този рестриктивен режим е, че печатът започва да се възприема като трибуна от парламентарен тип, от която българската нация директно оповестява на държавата своите интереси. Икономическите механизми на двете институции на модерността също са различни. Всяко училище обслужва конкретна локална общност, която го финансира, докато вестниците фалират, ако нямат достатъчно висок тираж и затова всеки един от тях по дефиниция е предназначен за цялата национална общност. Свързващото звено на двете системи са хората, които ги създават. Възрожденските учители и журналисти често разменят професионалните си позиции, а по правило обслужват едновременно и двете сфери. Резултатът е, че училищата и периодичният печат образуват хибридна система, която именно генерира и популяризира нормите на идентичността на формиращия се национален колектив. Третата част на монографията се занимава със съдържанието на така възникващите норми и за тази цел реконструира формирането на българския исторически канон. Анализът следва структурата на учебните програми във възрожденските училища, които включват три отделни исторически предмета – всеобща история, османска история и българска история. Изследвани са всички публикувани учебници по тези предмети, като съдържанието им е съпоставено с рецензии, коментари, статии и политически дебати на аналогични теми в периодичния печат. Съществените изводи от направените наблюдения са следните. Преди всичко, отсъствието на българите от учебниците по всеобща история се възприема травматично. Като цяло, българският елит очаква нацията да бъде „открита” от Европа, за да получи легитимност, но едновременно с това расте интересът към по-егалитарни модели за концептуализиране на всеобщата история (например теорията на А. Шльоцер). В това отношение въвеждането на османската история в училищата също е симптоматично, тъй като тя поне започва с разказа за края на българското царство, чието съществуване европоцентричната всеобща история дори не регистрира. Но безспорно най- очевидният ефект от липсата на еманципация е трудното конструиране на нормативна етногенетична версия. Проблемът е, че европейската историография не признава достоверността на нито една от версиите, които българите предпочитат (илири, хуни или славяни) и дискутира дузина други племена като по-вероятни български предтечи. Резултатът е, че елитът на младата нация не се решава да направи избор и учебниците изреждат като равностойни опции всички варианти. След образуването на самостоятелна българска държава историческият канон се нормативизира и напълно изключва голяма част от възрожденските експерименти. Нито Шльоцер, нито османската история, нито дузината предтечи се изучават в днешните часове по история. Но идеологическият режим, в който се конструира българската идентичност, продължава да е валиден и смисълът на направената реконструкция е в усилието да го рационализира. Това е режим, който се характеризира с потребността от външен поглед като гаранция за самото наличие на идентичност, с едновременната употреба на алтернативни визии с такава цел и с постоянния, винаги неокончателен избор между тях.