Nataliya Yaneva's review of В очакване на Годо (original) (raw)

Top Horror from the Past Five Years

Discover new books on Goodreads

Meet your next favorite book

Nataliya Yaneva's Reviews > В очакване на Годо

В очакване на Годо by Samuel Beckett

В очакване на Годо
by

9539140

Bulgarian review below/Ревюто на български е по-долу
In many of the film scores which he composed, Hans Zimmer includes a ticking clock motif. In “Dunkirk” he even used the so-called Shepard tone – an auditory illusion whose pitch sounds like it is constantly ascending, although it remains the same. In his play Samuel Beckett also hangs an imaginary giant clock (perhaps on that same lonely tree where the characters want to hang themselves) to tick time away for Estragon and Vladimir, but gives up the suspense technique. There is no suspense. There also seems to be a vacuum of time, though we can clearly hear the ticking, which shows that time is actually passing. There is only endless waiting.

“Nothing happens, nobody comes, nobody goes, it’s awful!”
Beckett was inspired for his play from Caspar David Friedrich’s painting “Two Men Contemplating the Moon”. The sombre figures and the silhouette of the dead tree eerily contrast the golden moon in the distance. In the same way both V. and E. are constantly straining their eyes to see their shining moon on the horizon – their Godot – but what they lack is dynamics. “The air is full of our cries”, says Vladimir. “But habit is a great deadener”. And the habit of doing nothing when you are muffled by the long cold fingers of meaninglessness doesn’t let its victims escape easily. In an interview, Maria Popova says “Critical thinking without hope is cynicism. Hope without critical thinking is naïveté”. V. and E. naively hope that their salvation will come from outside, not from themselves. That is why they are caught in the impossible vicious circle of waiting for someone to bring meaning to them, but the meaning in their existence is to wait for someone to bring meaning to them.
“We always find something, eh Didi, to give us the impression we exist?”

We humans are great specialists in giving ourselves the impression that we exist. Even to delude ourselves that the things we do are somewhat meaningful. We would have gone mad otherwise. Maybe we have? “We are all born mad. Some remain so”. Godot is an allegory of what we all are waiting for. Probably also what we turn into while waiting. Perhaps the meaning is to search for meaning, not to expect it to come to you. Maybe there is no meaning. Where are you, Godot?

Beckett’s play is a representative of the theater of absurdity and its scrutiny of existentialism. Life is empty in anticipation of Godot, even communication is a broken wing of a bird, irrational, losing its own thread, a half-life. Samuel Beckett, who prefers “France at war to Ireland at peace”, who, in his own words, writes because he’s fit for nothing else, in his play expresses that mute frantic scream we would all emit if absurdists are really right. They suspect that existence has no meaning, but since this cannot be proven, we have the choice of committing suicide or not. Vladimir and Estragon also consider hanging themselves in a very matter-of-factly tone a few times.

“All evening we have struggled, unassisted.”
It’s almost unbearable to be left to your own devices and your choices. Wondering whether to head for the unfamiliar, not knowing how dangerous it is or stay in the dreadful familiar whose degree of dreadfulness you already know. From an evolutionary point of view we are designed to place sure bets because there is always a swarm of bad things lurking in the dark. The unfamiliar is darkness. In fact, with the night approaching, V. and E. calm down, as if their trial is over for the day – night is a metaphor for death, and when you are dead, you are not expected to continue the painful search for meaning.

“Waiting for Godot” is quite an abstract play which is subject to all sorts of interpretations. Beckett was annoyed by this and wondered why people try to complicate something that was otherwise so simple. A literary critic said that virtually nothing happens in the play. What is more, since Act II is almost a repetition of the Act I, then nothing happens twice. Will there be any point reading “Waiting for Godot” then? There will – because of the lifeless atmosphere that is a reflection of life – life is also very illogical at times, because of the irony and the fragments of pungent insight. And to search for a meaning for yourselves. Always for that.
“That's how it is on this bitch of an earth.”
~~~~~~~~~~~~~~

В доста от филмите, за които е композирал музика, Ханс Цимер включва мотив с тиктакащ часовник. В „Дюнкерк“ дори използва т.нар. тон на Шепард – звукова илюзия, при която ни се струва, че чуваното непрестанно се усилва, макар то да остава същото. В своята пиеса Самюел Бекет също обесва въображаем гигантски часовник (може би на онова самотно дърво, където и персонажите искат да се обесят), който отмерва времето за Естрагон и Владимир, но се отказва от похвата с нагнетяване на напрежението. Напрежение няма. Време също като че ли няма, въпреки че отчетливо чуваме цъкането, което показва как то всъщност си отива. Има само едно безконечно чакане.

„Нищо не се случва, никой не идва, никой не си отива, ужасна работа.“
Бекет се вдъхновил за написването на пиесата си от картината на Каспар Давид Фридрих „Двама души, съзерцаващи луната“. Мрачните фигури и силуетът на мъртвото дърво леко зловещо контрастират на златистата луна в далечината. Така и В. и Е. непрестанно напрягат взор да видят своята грееща луна на хоризонта – своя Годо – но това, което им липсва, е динамика. „Въздухът е пълен с нашите крясъци“, казва Владимир. „Но навикът е голям заглушител“. А навикът да не правиш нищо, когато си скован от студените дълги пръсти на безсмислието, не пуска никак лесно жертвите си. В едно интервю Мария Попова казва, че критичното мислене без надежда е цинизъм, но надеждата без критично мислене е наивитет. В. и Е. наивно се надяват, че спасението им ще дойде някъде отвън, а не от тях самите. Затова са и хванати в невъзможния кръгов капан на това да очакват някой да им донесе смисъл, но смисълът на битието им да е да чакат някого, който да им донесе смисъл.

„Винаги намираме нещо, а, Диди, за да си даваме вид, че съществуваме, нали?“
Хората сме големи специалисти в това просто да си даваме вид, че съществуваме. Дори да се самозаблуждаваме, че нещата, които вършим, все пак имат някакво значение. Бихме полудели иначе. А може би сме? „Всички се раждаме луди. Някои си остават“. Годо е алегория на онова, което всички чакаме. Вероятно и на това, в което се превръщаме, докато чакаме. Може би смисълът е да търсиш смисъл, не да го очакваш сам да дойде при теб. А може би го няма никакъв. Къде си, Годо?

Пиесата на Бекет е представител на театъра на абсурда и неговото вглеждане в екзистенциализма. Животът е безсъдържателен в очакване на Годо, общуването дори е пречупено крило на птица, ирационално, губещо собствената си нишка, в период на полуразпад. Самюел Бекет, който предпочита „Франция във война, отколкото Ирландия в мир“, който по негови думи пише, защото за друго не го бива, изразява в пиесата си онзи ням неистов вик, в който всички бихме зинали, ако абсурдистите наистина са прави. Те подозират, че смисъл да се съществува наистина няма, но тъй като това е непроверяемо, ни остава изборът дали да се самоубием или не. Владимир и Естрагон също обмислят обесване със съвсем делничен тон на няколко пъти.

„Цяла вечер се борихме, оставени сами на себе си.“
Почти непоносимо е да си оставен сам на себе си и на изборите си. Да се питаш дали да тръгнеш към непознатото, което не знаеш колко е страшно, или да останеш в ужасното познато, което все пак знаеш колко е страшно. От еволюционна гледна точка ни е заложено да играем на сигурно, защото в мрака винаги дебнат много лоши неща. Непознатото е мрак. Всъщност с наближаването на нощта В. и Е. се поуспокояват, все едно изпитанието им за деня е приключило – нощта е метафора на смъртта, а когато си мъртъв, от теб не се очаква мъчително да търсиш някакъв смисъл.

„В очакване на Годо“ е доста абстрактна пиеса, която е обект на какви ли не интерпретации. Бекет бил подразнен от това и се чудел защо хората се опитват да усложняват нещо, което иначе си е толкова просто. Един литературен критик казва, че в пиесата на практика нищо не се случва. Нещо повече – тъй като второ действие е почти повторение на първо, то нищо не се случва два пъти. Ще има ли защо да прочетете „Годо“ тогава? Ще има – заради безжизнената атмосфера, която е отражение на живота – защото и в него невинаги има логика, заради иронията и откъслеците хапливи прозрения. И за да потърсите и вие смисъла. Винаги заради това.

„Такива ми ти работи на тая тъпа земя.“

Sign into Goodreads to see if any of your friends have read_В очакване на Годо_.

Sign In »

Reading Progress

March 18, 2019 –Started Reading

March 22, 2019 –Finished Reading

Comments Showing 1-8 of 8 (8 new)

back to top

Add a reference:

Search for a book to add a reference

add: link cover

Welcome back. Just a moment while we sign you in to your Goodreads account.

Login animation